Parkway Drive - Atlas

Artist: Parkway Drive
Album: Atlas
Label: Epitaph Records
Year: 2012
Country: Australia
Genre: Metalcore, Thrash, Death Metal, Punk Metal, Heavy Metal, Hardcore Punk
FACEBOOK

Десет години бяха напълно достатъчни на Parkway Drive да се превърнат в една от най-креативните метълкор банди, да спечелят уважението на критиците, любовта на феновете и в крайна сметка да бъдат явление на сцената за тежка музика. Популярността на петимата австралийци отдавна преплува отвъд Големия бариерен риф, като доказателство за това бе техният концерт в София преди около година и половина. С новото си издание Atlas бандата ще превземе още територии и фенове – главно, защото прогресът след Deep Blue е повече от очеваден.

Четвъртият албум е изпипан до последния детайл, с перфектно продуциран звук и предлага почти 50 минути ярост в натурален вид. Песните са 12 на брой, въпреки че (поне за мен), откриващата Sparks е по-скоро едно по-дълго интро, което започва по-лирично и след това те потопява към месомелачката на следващото парче – Old Ghosts/New Regrets, което пък съвсем спокойно би паснало в някой от последните албуми на Slayer. 

В текстово отношение Parkway Drive очаквано са сърдити, гневни, загрижени за околната среда и изобщо за света, в който живеем (само виж обложката),  и не изпитват притеснения  да обявят: There is no God that could love this world, при все че, такива анти-религиозни послания, често се приемат с противоречия.

Чисто инструментално Atlas  е звуков хищник - нещо като бялата акула в океана, която е на върха на хранителната верига. Албумът атакува слушателя (плячката) с прецизни, остри и бързи китарни рифове, допълнени от мощната ритъм секция – плътен бас, много брейкдауни на барабани и скоростни две каса ала Dave Lombardo. Най-хубавото при фронтмена Winston McCall е, че той не се занимава с някакви безсмислени чисти и мелодични вокали, а дава най-доброто от себе си чрез чиста агресия – от хардкор викане до типично дет метъл грухтене.

Въпреки това обаче, Atlas е най-мелодичният албум на бандата, която е експериментирала тук-там.  Хоровите вокали на Wild Eyes със сигурност ще бъдат хит сред публиката по концертите, а те превръщат песента в абсолютен шедьовър. The River е може би най-странното парче, с  мелодична китарна интерлюдия и доста нежни женски вокали, които се преплитат с ревовете на Winston McCall.  Цигулките в заглавната песен Atlas носят усещане за симфоничен метъл с голяма доза епичност, а The Slow Surrender е най-бавната, с доста груув, психарски бас и странни скречове.

Разбира се, голяма част от албума представлява сбор от безкомпромисни траш/кор резачки като Dream Run, пилотния сингъл Dark Days, Sleight Of Hand и Snake Oil & Holy Water. Бандата събира най-доброто от своите влияния и го пречупва през своята призма. Честно казано като заслушавам в отделни парчета сякаш чувам някакво ехо от стари песни на Carcass, Panterа, Slayer, Hatebreed и това в никакъв случай не е лошо нещо.  Най-дългата и най-разтърсваща песен The Blue And The Grey слага финалния щрих към тази колекция от различни емоции, показвайки всички лица на Parkway Drive в албума накуп.

Такива албуми като Atlas са способни да докарат на бандата нови фенове, без да има страх у петимата австралийци, че ще загубят част от старите, защото трудно някой би останал недоволен.  Силно препоръчителен албум за феновете на Parkway Drive, стила и като цяло на по-екстремната музика. Явно в Epitaph Records наистина преживяват добра година.

ОЦЕНКА: 8,5/10

Препоръчителни песни: Old Ghosts/New Regrets   Wild Eyes   Dark Days   Sleight Of Hand   The Blue And The Grey


Коментари

Популярни публикации