Propagandhi - Potemkin City Limits
PROPAGANDHI - POTEMKIN CITY LIMITS
FAT WRECK CHORDS, 2005
Punk Rock, Progressive Rock, Punk Metal, Heavy Metal, Thrash
Илиян
Когато през 2003 година NOFX издадоха албума The War On Errorism, в една от най-важните песни от него The Separation of Church And Skate фронтменът Fat Mike постави редица интересни въпроси относно състоянието на пънк рока в началото на XXI век. Фразата When did punk rock become so safe? рефлектира върху глезените момчета от богаташките предградия на Калифорния и върху все по-ограничената сила на музиката да променя, вдъхновява и кара ума да разсъждава.
От една страна Fat Mike индиректно атакува всички, дори бандите, които записват за Fat Wreck Chords, сред които част от самото създаване на лейбъла са и Propagandhi. Канадците вече имат три албума зад гърба си, всеки от които е фундаментален за пънк сцената по свой собствен начин. След скейтпънк ориентираните How To Clean Everything и Less Talk, More Rock, Propagandhi преорганизират състава си с новия басист Тод Ковалски и посягат към траш и хеви метъл територии с Today's Empires, Tomorrow's Ashes (2001). Новите саунд и стил донякъде разделят мнението на старите им фенове, но в същото време им печелят и много нови.
Propagandhi обаче смело продължават напред. През есента на 2005 година бандата (тогава все още трио) пънк рокът вече не е същият след появата на Potemkin City Limits, а Fat Mike най-накрая получава отговор на своя въпрос. В седмата песен от албума Rock For Sustainable Capitalism Крис Хана иронично отмята: ""When did punk rock become so safe?", Well, excuse me If I laugh in your face, while I itemize your receipts and Powerpoint your balance sheets" и взема на прицел още банди като The Offspring и Rancid, както и един от най-популярните пътуващи фестове Warped Tour.
Rock For Sustainable Capitalism е новото потекло песни на Propagandhi - скоростни хардкор пънк рифове в бясно темпо изненадващо преминаващи в прог рок или мелодичен хеви метъл. А такива в Potemkin City Limits има доста като например A Speculative Fiction, която разиграва хипотетична студена война между САЩ и Канада или Die Jugend Marschiert, в която Хана осъжда видео игрите на военна тематика като подготовка за набиране на хора за армии.
За редовия слушател на пънк Propagandhi биха звучали като група, която сякаш трудно може да запомни как да изсвири разноликите и много на брой части в дадена песен, а текстовете на Хана и Ковалски сякаш са напъхани насила върху инструменталите в неособено логичен ред.
Споменавайки Ковалски, ако влиянието му върху творческия процес на Today's Empires, Tomorrow's Ashes е било осезаемо, то в Potemkin City Limits, то просто е гигантско. Мелодичната му страна в парчета като неравноделното Cut Into The Earth и леко радиофоничното The Bringer Of Greater Things контрастира с хардкор натурата му, изразена в картечните откоси Impending Halfhead и Superbowl Patriot. Присъствието на Ковалски в Propagandhi се усеща и в самите инструментали, тъй като бас линиите вече не са скучни преповтаряния на тоновете на китарните акорди. Това насища с много енергия парчета като мини шедьовъра Fixed Frequencies и бруталната Feddalah's Hearse.
Potemkin City Limits съдържа общо 11 парчета - с 3 по-малко от Today's Empires, Tomorrow's Ashes, но е с цели 8 минути по-дълъг като времетраене, което се дължи на усложнените композиции, които рядко следват схемата куплет-припев-куплет-припев. Завършекът на този грандиозен албум е с грандиозното соло на Хана в Iteration - още една политически некоректна песен, този път към бившия министър на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд, който въображаемо е представен като военен престъпник на съд.
Potemkin City Limits сложи край на взаимоотношенията между бандата и Fat Wreck Chords - следващите 2 албума на Propagandhi излязоха през други лейбъли. Fat Mike обаче може да се чувства доволен - пънк рокът най-накрая не бе безопасен, а анти-корпоративен, с конкретно послание, с революционни музикални идеи и без цензура. Без съмнение, това за мен е най-добрият албум на предишното десетилетие.
FAT WRECK CHORDS, 2005
Punk Rock, Progressive Rock, Punk Metal, Heavy Metal, Thrash
Илиян
Когато през 2003 година NOFX издадоха албума The War On Errorism, в една от най-важните песни от него The Separation of Church And Skate фронтменът Fat Mike постави редица интересни въпроси относно състоянието на пънк рока в началото на XXI век. Фразата When did punk rock become so safe? рефлектира върху глезените момчета от богаташките предградия на Калифорния и върху все по-ограничената сила на музиката да променя, вдъхновява и кара ума да разсъждава.
От една страна Fat Mike индиректно атакува всички, дори бандите, които записват за Fat Wreck Chords, сред които част от самото създаване на лейбъла са и Propagandhi. Канадците вече имат три албума зад гърба си, всеки от които е фундаментален за пънк сцената по свой собствен начин. След скейтпънк ориентираните How To Clean Everything и Less Talk, More Rock, Propagandhi преорганизират състава си с новия басист Тод Ковалски и посягат към траш и хеви метъл територии с Today's Empires, Tomorrow's Ashes (2001). Новите саунд и стил донякъде разделят мнението на старите им фенове, но в същото време им печелят и много нови.
Propagandhi обаче смело продължават напред. През есента на 2005 година бандата (тогава все още трио) пънк рокът вече не е същият след появата на Potemkin City Limits, а Fat Mike най-накрая получава отговор на своя въпрос. В седмата песен от албума Rock For Sustainable Capitalism Крис Хана иронично отмята: ""When did punk rock become so safe?", Well, excuse me If I laugh in your face, while I itemize your receipts and Powerpoint your balance sheets" и взема на прицел още банди като The Offspring и Rancid, както и един от най-популярните пътуващи фестове Warped Tour.
Rock For Sustainable Capitalism е новото потекло песни на Propagandhi - скоростни хардкор пънк рифове в бясно темпо изненадващо преминаващи в прог рок или мелодичен хеви метъл. А такива в Potemkin City Limits има доста като например A Speculative Fiction, която разиграва хипотетична студена война между САЩ и Канада или Die Jugend Marschiert, в която Хана осъжда видео игрите на военна тематика като подготовка за набиране на хора за армии.
Fat Mike се ръкува с бившия кандидат за президент на САЩ Джон Кери по време на кампанията PunkVoter, когато излизат компилациите Rock Against Bush, които Propagandhi бойкотират. |
За редовия слушател на пънк Propagandhi биха звучали като група, която сякаш трудно може да запомни как да изсвири разноликите и много на брой части в дадена песен, а текстовете на Хана и Ковалски сякаш са напъхани насила върху инструменталите в неособено логичен ред.
Споменавайки Ковалски, ако влиянието му върху творческия процес на Today's Empires, Tomorrow's Ashes е било осезаемо, то в Potemkin City Limits, то просто е гигантско. Мелодичната му страна в парчета като неравноделното Cut Into The Earth и леко радиофоничното The Bringer Of Greater Things контрастира с хардкор натурата му, изразена в картечните откоси Impending Halfhead и Superbowl Patriot. Присъствието на Ковалски в Propagandhi се усеща и в самите инструментали, тъй като бас линиите вече не са скучни преповтаряния на тоновете на китарните акорди. Това насища с много енергия парчета като мини шедьовъра Fixed Frequencies и бруталната Feddalah's Hearse.
Potemkin City Limits съдържа общо 11 парчета - с 3 по-малко от Today's Empires, Tomorrow's Ashes, но е с цели 8 минути по-дълъг като времетраене, което се дължи на усложнените композиции, които рядко следват схемата куплет-припев-куплет-припев. Завършекът на този грандиозен албум е с грандиозното соло на Хана в Iteration - още една политически некоректна песен, този път към бившия министър на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд, който въображаемо е представен като военен престъпник на съд.
Potemkin City Limits сложи край на взаимоотношенията между бандата и Fat Wreck Chords - следващите 2 албума на Propagandhi излязоха през други лейбъли. Fat Mike обаче може да се чувства доволен - пънк рокът най-накрая не бе безопасен, а анти-корпоративен, с конкретно послание, с революционни музикални идеи и без цензура. Без съмнение, това за мен е най-добрият албум на предишното десетилетие.
Коментари
Публикуване на коментар