Deftones - Gore
Album: Gore
Label: Reprise, 2016
Genre: Alternative Metal, Progressive Rock, Experimental Metal
Виктор Балчиклиев
Deftones се появиха сред вълната nu metal банди, които покориа музикалния свят в края на 90-те. Макар музиката им да се вписваше почти перфектно в комерсиално успешния модел, музикантите от Сакраменто някак създадоха свой специфичен звук, който предопредели развитието.
Измината повече от 20 години от дебютния Adrenalina (1995) и Deftones най-после пуснаха своя осми студиен албум Gore, който без големи изненади навлиза още по-дълбоко в прогресивната страна на музиката им. Феновете на онези oldschool Deftones, пропити с ярост и енергия, най-вероятно ще са разочаровани от преобладаващата експериментална нотка на Gore. Въпреки това, бандата успява да продължи зададената от предните албуми посока и е логичното продължение в дискографията им.
Gore не е лесен за слушане и му трябват няколко преслушвания, за да се вникне напълно в оплетените композиции и идеи. Песните се свързват доста повече с 'Tempest' или 'Rosemary', дори със страничните проекти Crosses и Team Sleep, отколкото с онези стари любими 'Bored', 'My Own Summer (Shove It)'. Макар да доразвива тази сравнително нова насока, пренебрегвайки метъл корените си, Gore успява да звучи достатъчно тежко с мрачната си атмосфера и текстове.
След излизането на първия сингъл 'Prayers/Triangles' доста фенове и критици останаха със смесени чувства, граничещи на чист скептицизъм. Поставена сред развиващите се идеи и преобладаващо настроение на албума, песента звучи много по-различно и дава достойно начало. Заедно с 'Acid Hologram' парчетата задават темпото и цялостното звучене на Gore с комбинацията на ниско настроените китари на Stephen Carpenter и емблематичното високо пеене на Chino Moreno.
Gore представя една неизброима палитра от чувства и настроения - от някак прикритата злокобност на 'Geometric Headdress' до носталгията в 'Hearts/Wires', която се развива като меланхолично продължение на отварящото парче, музикално и символично. И въпреки привидно позабравените връзки със стария nu metal, 'Doomed Used' напомня на миналото на Deftones с яростните крясъци и преобладаващ гняв, както и 'Pittura Infamante' и 'Xenon' с особените си alternative rock композиции.
'(L)Mirl' е едно от особено силните песни в албума, развиваща бавно мрачната си атмосфера като подготовка за заглавната 'Gore'. Двете парчета се явяват като абсолютната кулминация на албума с всичките му разнообразни идеи и настроения. Последните 'Phantom Bride' и 'Rubicon' дават на албума възможно най-добрия завършек с един епичен инструментал финал.
Дълго време се спекулира, че творческите разминавания доведоха до сериозни проблеми между Carpenter и останалите членове. В редица интервюта бандата успа да разсее слуховете, но въпреки това Gore продължава да звучи с прикрито напражение. Отделните инструментални части се развиват самостоятелно и някак концентират вниманието върху себе си само за да се влеят в една перфектна хармония. Над хитрите композиции и цялостен аранжимент отново се извисява впечатляващия диапазон на Морено, който за пореден път дава онзи емблематичен привкус на Deftones.
На първо слушане Gore e труден и дори чудат, и наистина му трябва съсредоточено слушане. Може да ви се струва, че го възхвалявам прекалено много, но след дълги години на сцената Deftones свирят със завидна зралост и готовност да продължават да експериментират и развиват музиката си. Макар Koi No Yokan (2014) да остава по-добър, Gore е неговото логично развитие в още по-прогресивна сфера. Албумът продължава музикалния преход на "новите" Deftones и някак остава усещането, че бандата все още не е развила пълния си потенциал.
8.5/10
Препоръчителни песни: Gore (L)Mirl Doomed User Prayers/Triangles Hearts/Wires
Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:
Коментари
Публикуване на коментар