The Prodigy - The Day Is My Enemy

Artist: The Prodigy
Album: The Day Is My Enemy
Year: 2015
Label: Take Me To The Hospital/Cooking Vinyl
Genre: Electronica, Breakbeat, Big Beat, Drum'n'Bass, Dubstep, Techno, Alternative Rock, Industrial, Alternative Dance
FACEBOOK
Автор: Илиян Иванов

Не знам колко хора са наясно, но The Prodigy бяха първата ми любима група. Някъде 1997 година всички говореха за тях и аз, тогава 12-годишен хлапак, се сдобих с първата си касетка - The Fat Of The Land. Бог знае колко хиляди пъти съм я слушал, понякога го правех по 7-8 пъти на ден.

The Prodigy бяха очарователни с това, че шансът, родителите ти да ги харесат, клонеше към нула, но пък нямаше проблеми да ти купуват всичко с лика на Кийт Флинт - от тениски до тетрадки. Когато пусках касетката в колата, баща ми твърдеше, че това е само шум, че го боли коремът и че тази музика не става за пътуване. The Fat Of The Land беше the real shit, албум, който е не само един от най-влиятелните на 90-те, но според мен и за всички времена. The Prodigy бяха скандални на съвсем на друго ниво и гръмотевично шумни, но бяха и новатори и експериментатори в музиката, което ги превърна един истински културен феномен.

С течение на времето се запознах и с по-старите им албуми (и разни B-sides), които също много харесвах, но постепенно започнах да се ориентирам към по-китарно ориентирана музика, а Лиъм Хoулет, Кийт Флинт и Максим дълго време не бяха издавали нищо ново. Следващите два албума - Always Outnumbered, Never Outgunned (2004) и Invaders Must Die (2009) са окей, но на светлинни години от брилянтността на The Fat Of The Land.

След поредната няколкогодишна пауза The Prodigy отново са тук с The Day Is My Enemy, който беше сериозно промотиран в последните 3 месеца. И отново ключовата дума бе "шумен" като "lоud". The Prodigy е група, която с концертите си може да събужда мъртъвци от гробовете и много от парчетата в новия албум имат точно такава цел. Слушайки синглите, които излязоха предварително - едноименната песен, Nasty, Wild Frontier и Wall Of Death, обаче усещането, което имах, бе една огромна прозявка от скука.

Най-доброто при The Prodigy бе, че те с лекота прекрачваха всякакви стилови граници.  Могъщи тракове като Out Of Space, Diesel Power, Their Law, Funky Shit, Mindfields или Narayan изостряха сетивата и оставяха дълготрайни отпечатъци върху слушателя. Сега обаче от експерементаторството не е останало почти нищо.. Така например D'n'B парчета като Wild Frontier и Roadblox или дъбстеп-а на Rhythm Bomb и Invisible Sun не водят наникъде, те са клиширани и крайно предсказуеми, без почти никакви изненади в композиционно надграждане.

Така рекламираният бунт на Хoулет срещу диджеите с флашките - Ibiza - също се проваля да бъде нещо повече от яростен залп, тъй като чисто музикално в него няма нищо впечатляващо или запомнящо се. Може би най-точната дума, която описва Ibiza и по-голямата част от албума е "семпло". Вокалите на Кийт Флинт и Максим Риалити (които са повече от всякога) също звучат стерилно, въпреки че в Wall Of Death ключовата фраза е “I’m not here to be sterilized". Затова и всякакви сравнения с класики като Breathe биха били крайно неуместни.

Разбира се, The Day Is My Enemy има и своите доста силни парчета. Destroy е страхотен полъх към ранните техно/рейв години от албума Experience, Beyond The Deathray е доста емоционален инструментален трак, който би могъл да докосне слушателя по сходен начин с Climbatize от The Fat of The Land, а Get Your Fight On също оставя по-трайна следа със своето парти настроение. Друг момент, който намирам за интересен, е парчето Medicine, където има семпъл от гъдулка - при това от автентичния български фолклор.

Никой не може да отнеме на The Prodigy да бъдат едно от най-значимите музикални явления в последните 25 години. Ако песните им от 90-те бяха материални неща, то те заслужаваха восъчни фигури в Лондон. The Day Is My Enemy обаче е най-ниската до момента точка в дискографията, или по-скоро, единствената ниска, защото дори спорният Always Outnumbered, Never Outgunned звучи като проект на банда, която създава трендове, а не ги следва.

В последните дни си мислех дали възприятието към The Prodigy не се е променило от възрастта. Едно е да се кефиш на The Fat Of The Land на 12 г. и друго е да си почти на 30 и да слушаш The Day Is My Enemy. След това обаче отново си пускам The Fat Of The Land и изглежда, че мога да го слушам с удоволствие и като стана на 40. Като се има предвид обаче паузите между албумите на The Prodigy (5-6 или повече години), не съм сигурен дали няма наследникът на The Day Is My Enemy да бъде краят на групата изобщо. 
5,5/10
Препоръчителни песни:  The Day Is My Enemy    Destroy    Beyond The Deathray    Medicine    Get Your Fight On