Machine Head - Bloodstone & Diamonds

Artist: Machine Head

Album: Bloodstone & Diamonds

Year: 2014

Label: Nuclear Blast

Country: USA

Genre: Groove Metal, Metalcore, Machine Head for fuck's sake!

Автор: Стефан Топузов

За тези, които ме познават, не е тайна, че имам специално отношение към Machine Head. За тези, които не ме, ще кажа, че логото им беше първата татуировка, която си направих, и ще спра до там. Но и самите Machine Head са специална, бих казал уникална група. Те например никога не са били част от вълна в музиката (макар и неведнъж да са се опитвали да се присламчат към такава). Но след като няколко вълни в метъла идваха и си отиваха (и оставяха Machine Head да се гърчат безпомощно захвърлени на брега след отдръпването им), групата успяваше да се изправи на крака и да продължи напред. Тази устойчивост ги превърна в единствената банда от началото на 90-те, която стигна до наши дни, без да се разпадне поне веднъж. Днес Machine Head са общо взето като Metallica, но в по-малък мащаб – имат достатъчно дълга история и достатъчно много албуми, за да имат и поне две-три поколения от фенове, най-новото от които дори не е било родено, когато през 1994-а излиза Burn My Eyes. Такъв водовъртеж от падения, изправяния и последвали триумфи, може лесно да накара човек да сбърка упоритостта и устойчивостта си с безгрешност.

И да, настоящият Bloodstone & Diamonds е първият албум на групата без басиста Адам Дюс и първият албум на групата за Nuclear Blast (всички досегашни са били издадени от Roadrunner). Но тези неоспорими сътресения не са най-важното в него. Те дори не правят впечатление, ако не се замислиш за тях. Защото Bloodstone & Diamonds е преди всичко въплъщение за чувството за безгрешност на Роб Флин – албум, в който липсва каквато и да е мярка. При това – абсолютно нарочно.

Ако си си мислел, че с The Blackening Machine Head са развили своя пост-траш груув, ние-сме-майката-на-всички-метълкор-банди-и-новата-Metallica метъл до абсолютния му краен предел, то 71-те минути (!!!) на Bloodstone & Diamonds трябва да те накарат да се чувстваш тъп. Още отварящата “Now We Die” показва, че Machine Head този път се стремят да прекрачат отвъд собствената си граница. Да, парчето прелива от типичния помитащ груув, който тази група овладя до съвършенство през последните десет години. Но той извира чак след като пътят към него е постлан от тържествено виещи цигулки. Това ли е новото лице на Machine Head? Само едно от многото. Защото това е най-разнообразният албум на групата, откакто тя съществува.

“Ghost Will Haunt My Bones” смесва призрачни флажолети с подчертано чисти вокали от страна на Флин, редувайки ги с моменти на смазваща тежест, излезли сякаш от 1997-а и The More Things Change... Сякаш Machine Head довършват започнатото с “Elegy” през 2003-а. Но като говорим за 97-а – “Night of Long Knives” е първият път от толкова много години насам, когато Machine Head оставят песен да изригне в откровен хардкор – макар че след кратък пасаж с балстбийтове въпросният куплет стига до припев, който на свой ред е като излязъл от някой от последните три албума. Несъмнено един от ключовите моменти в албума!

Другият ключов момент идва веднага след това и показва диаметрално противоположното лице на Bloodstone & Diamonds. Осем-минутната “Sail into the Black” започва с четири-минутно въведение (!!!) от грегориански напеви и нежно подрънкващи китари, над които се стелят крехките вокали на Флин. Няколко резки удара разсичат тази идилия, за да влезе мотив със скорострелни кардани и пилещи върху тях китари – който пък на свой ред е следван от втежнен прочит на въведението, вече с дисторжън, сола и барабани. Тази песен е отвъд всякакъв шаблон. Типът песен, която пишеш, за да покажеш на света, че си смел. И безгрешен.

И докато тя несъмнено се е получила по впечатляващ начин – както и почти всички останали от Bloodstone & Diamonds – новият албум на Machine Head на моменти страда от същата тази болезнена амбиция. И това не е неочаквано. Когато една свръхамбициозна група се продуцира сама (Флин е продуцент на албума), то липсата на арбитър, външно мнение и въобще някой, който да я приземява, винаги има своите последствия. В Bloodstone & Diamonds те се свеждат до на момент глуповатите текстове и смазващата му и абсолютно ненужна продължителност от 71 минути – изразяваща се в поне две излишни песни. Заради пъстротата и разнообразието в албума техните имена варират според вкуса на човека, с когото говориш – но за мен това са патетичната “In Comes the Flood” и странно невписващата се “Game Over” (макар че нейното присъствие е по-оправдано заради тематиката й).

Дори така, везните не се накланят към лошото. Да, Machine Head вече не са групата от 1994-а и 1997-а – нито дори тази от 2003-а. Сега са всичките тези неща накуп, плюс много други. Именно цялата тази разнопосчност прави Bloodstone & Diamonds привлекателен. Дори да си даваш сметка за недостатъците на част от музиката в него, съвсем други моменти несъмнено ще те карат да се връщаш към този албум. А когато една група провокира този вид интерес в теб – и на практика кара фенската ти страна да набута скептичната в ъгъла – то значи е уцелила нещо специално. Дори и да не е безгрешна.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни: Now We Die   Night of Long Knives    Sail into the Black   Beneath the Silt    Damage Inside