Оценката 10 от 10 - колко често трябва да я има в музикалните ревюта

Автор: Илиян Иванов


Откакто стартирах Scraggled Music, съм написал точно 131 ревюта на албуми и само в три от случаите съм поставял максималната оценка 10 от 10, като обикновено на изданията, които са се превърнали неизменна част от фонотеката ми, съм давал 9/9,5. Гледайки назад във времето, се чудя дали за тези три албума съм бил напълно обективен или под влияние на определена емоция.

Първата 10-ка бе за Failed States на Propagandhi - вероятно моята най-любима група. Тези които са запознат с творчеството на бандата, знаят, че канадците стават все по-добри с всеки следващ албум. По-бързо, по-тежко, по-умно - Propagandhi е свирепа комбинация от пънк, хардкор, траш, хеви метъл и мелодичност, а значимостта на посланията в текстовете им достигнаха нов aпогей с Failed States. Трудно ми е да съпоставя този перфектен за мен албум с предишните им перфектни албуми като да речем Potemkin City Limits (2005), защото тази група просто не умее да разочарова.

Другите две 10-ки са за True North на Bad Religion и Transgender Dysphoria Blues на Against Me!. Трябва да призная, че тук оценките са написани малко по-емоционално и ако сега пишех ревютата, може би щях да ги намаля 0,5/1 единица. Наистина намирам двата албума за най-добрите съответно за 2013 и 2014 година (макар тази още да не е приключила), но при Bad Religion бях воден от чувството, че тези старчоци са преоткрили (за пореден път) своята най-добра спортна форма. Все едно Лео Меси да е бил навлязъл в голова суша от 5-6 мача и след това да избухне с хеттрик в Ел Класико. Така и с Bad Religion - True North е значимо постижение само по себе си, но такива в историята на групата има много - Suffer, No Control и разбира се, любимият ми The Process of Belief.

При Against Me! ситуацията е много деликатна и емоционално завладяваща история. Това е история, която се простира отвъд музиката, отвъд цялостното ни възприятие за дадена песен. Transgender Dysphoria Blues е способен да построи стени от предразсъдъци или напълно обратното - да те вглъби устойчиво в една (не)обикновена човешка драма. Сега, ако трябва да избера само един албум от тези три, на който да дам 10-ка, най-близко до това е Failed States.

Оттук и идва големите въпроси на тази тема - кои албуми заслужават максималните оценки и колко често журналистите/блогърите трябва да го правят? Означават ли тези 10-ки, че даден албум на група Х e съпоставим като значимост с да речем Dark Side of the Moon, Master of Puppets и London Calling, които са дефинирали стойностите и стандартите в музиката?

Много често казваме "класическия албум на...". Това е понятие, което е загубило смисъла си, защото за всеки фен на дадена група, може да възприема друг албум на дадена група за класически. Така например дебютът на Weezer - т.нар. The Blue Album е комерсиален пик в историята на групата и на колежанския нърд рок като цяло, но за die-hard аудиторията им последвалият го Pinkerton го превъзхожда по един особен начин. Всички знаят, че Еверест е най-високият връх в Хималаите, но вторият след него К2 е най-трудният за изкачване. Или ще дам други пример - африканският лъв е смятан за "цар на животните" заради гривата си, но сибирският тигър е доста по-грамаден като размери и доста по-опасен хищник, а какво остава да речем за бялата мечка.

В различните екосистеми обаче властват различни правила. Така и в различните стилове музика всеки албум може да бъде "класика" в зависимост от контекста, без това да го приравнява като значимост с първия албум на Led Zeppelin. Оценките 10 много често са емоционални изблици на даден автор да реализира фенщината си в думи, да изрази възхищението си от любимата си банда и да предизвика полемики сред тези, които го четат, като в тази графа сигурно спадам и аз. Пишещите рядко се съобразяват с правилото, че колкото и перфектен да е един албум, това винаги е въпрос на лично усещане, а не на анкета, в която от 100 души са дали 100 пъти 10 от 10.

Друга интересна тема е "ревизирането" на ревютата. Не са малко случаите, в които дадена авторитетна медия се е "излагала". Когато Nevermind на Nirvana излиза през 1991-ва Rolling Stone му поставя 3 звездички от 5 възможни. Много години по-късно списанието го обявява за един от най-великите албуми за всички времена, като поставя максимална оценка. Историята познава още много такива примери, в които даден запис е бил низвергнат от критиката, но много след това се оценява културното му влияние - аналогичен пример със споменатия вече Pinkerton на Weezer.

Независимо дали поставяме пълна 5-ца, 10-ка или каквато система използваме, това винаги ще е обект на безкрайни дебати. Няма албум, който да получи 100% одобрение, защото както знаем "перпетум мобиле" не съществува наистина, а го има само в човешкото съзнание.