Топ 10 албуми на 2014

Автор: Стефан Топузов

*Много се радвам, че Стефан Топузов ни даде своята класация за най-добрите албуми на 2014 година, тъй като сега ще ни вдигне посещаемостта, хаха. Anyway, няма да Ви занимавам с глупости, просто четете... (Илиян)

Идва онова магическо време от годината, когато всички поглеждат назад към изминалите 12 месеца и подреждат музиката от тях в класации, все едно това има значение. Да, тази година се появиха доста яки албуми, както и доста тъпи. Но преди всичко тази ножица доста се отвори.

От една страна – отдавна не са излизали толкова много албуми, които да ме кефят толкова много. Някъде от петото място нагоре в класацията, която (може би) ще прочетеш след малко, са все издания, които вероятно ще си пускам редовно до края на живота си.

От друга – с риск да прозвуча като such a grandpa модерните групи да го духат. Настоящето на тежката музика явно е в ръцете на доста посредствени хора. (Или поне беше през 2014 – очаквам Sylosis и Periphery още през януари да ми върнат надеждата, защото да, тези банди са яки.) За да стигнеш до нещо добро, или трябва да бръкнеш дълбоко в ъндърграунда (откъдето например излиза гигантският втори албум на Pallbearer, който не е в тази класация само защото колегата Александър Радичев от Metal Hammer и Metal World ме светна за него едва миналата седмица), или да погледнеш назад в миналото.

А през 2014 г. една от тенденциите бе именно миналото да се завръща с пълна сила. Куп стари групи издадоха нови албуми през 2014. Някои от тях не бяха записвали нищо в продължение на десетилетия! За Бога – съвсем възможно е да не си бил роден, когато за последен път Sanctuary, At the Gates или Godflesh са издавали нова музика. И някак си подобни групи пак успяха да изметат пода с нефелните опити на наследниците им да поемат щафетата.

Ето какво, така да се каже, не ме разочарова тотално през 2014 г.:

10. Killer Be Killed – Killer Be Killed

Принципно съм безмилостно критичен именно към най-любимите си групи и музиканти. И едва ли някой го е отнасял (и заслужавал) повече от Макс Кавалера. Най-малкото защото Soulfly за мен е отдавна изчерпан и изстискан от смисъл проект, който на всичкото отгоре никога не е бил и кой знае колко впечатляващ, а Cavalera Conspiracy е общо взето Soulfly 2... С дебюта на новия си суперпроект Killer Be Killed (където свири с Трой Сандърс от Mastodon, Грег Пукиато от The Dillinger Escape Plan и Дейвид Елич от The Mars Volta) Макс най-сетне се поставя в ситуация извън комфортната си зона. И резултатът – за първи път от толкова много години насам – поне е интересен за слушане.

9. Crowbar – Symmetry in Black

Това за виното и времето е клише. Но обаче пасва великолепно на Crowbar. Symmetry in Black е  поредната кулминацията в самобитния стил, който Кърк Уиндстийн и групата около него отдавана са превърнали в занаят, практикуването на който да усъвършенстват още и още. И о, Боже, тези рифове! Ако преди звучаха като сблъсък на планети, натикан в непосилни за човека мащаби от интровертните текстове, то сега смазващата им тежест има гравитацията на имплодиращи слънца! Пети март ще е една от най-интересните дати догодина.

8. Judas Priest – Redeemer of Souls

Идеята да изкараш нов студиен албум, след като преди поне три години си обявил, че вече си прекалено стар и мислиш да го караш на запазване на наследството и епизодични концерти. Да запишеш този албум, след като най-старият член и общо взето музикален стълб на бандата я е напуснал. Да изкараш като първи сингъл, с който да надъхаш феновете, най-тъпата песен от албума (на която на всичкото отгоре и си го кръстил). Новият Judas Priest определено разполага с всички съставки от рецептата за тотална катастрофа. И някак си въпреки тях успя да е уникално силен албум, който ненапразно бе прегърнат от феновете на групата като най-доброто от Painkiller насам. Ебати!

 

7. Machine Head – Bloodstone & Diamonds

Machine Head са любимата ми група, а реално съм ги отписвал повече пъти, отколкото можеш да си представиш. Неведнъж съм си мислел, че е свършено с тях. Последния път беше The Blackening – тогава групата беше развила музиката си до съвършенство, което граничи с креативно самоубийство. Просто не виждах как след този албум ще издадат нещо, което да не е блед негов преразказ. Два добри, но в същото време и различни, албума по-късно общо взето трябва да млъкна и да си гледам работата. В Bloodstone & Diamonds има толкова много (над 70 минути) и толкова разнообразна музика, че просто няма как някаква част от него да не ти хареса (а друга – да те остави съвършено безразличен). Но най-впечатляващото е колко откровено смели идеи има в този албум. А колко групи са смели на този етап в кариерата си?

  

6. Foo Fighters – Sonic Highways

В компанията на толкова много метъл групи Foo Fighters може и да седят нелепо. Но нека да не забравяме, че Дейв Грол е един от най-големите фенове и приятели на метъла. И не само. На музиката въобще. Със Sonic Highways си е поставил задачата да засвидетелства и предаде тази любов. И го е направил блестящо – и то с проект, който смазва с мащабите си. Всяка от осемте песни е записвана в различни легендарно студио в различен американски град, като за всяка е заснет и по един едночасов документален филм. И да – албумът в случая се явява само част от този проект. Но е нелепо да го оценяваш сам по себе си – би било все едно да имаш картина и да гледаш само синьото по нея, защото червеното не те кефи. А цялата картина на Sonic Highways е повече от впечатляваща!

5. Godflesh – World Lit Only by Fire

Знаеш как когато една група е култова, така или иначе се очаква много от нея – но пак никой не очаква точно, ей така, изведнъж да изкара нещо, което буквално да съперничи с най-важната й творба досега? Нали затова е култова – заради правилно послание, направено по правилния начин в правилното време. Завръщането на Godflesh – без преувеличение, майката на половината банди, които слушаш – обаче съвсем спокойно може да се окаже най-светлият им миг след Streetcleaner (1989). И под “светъл” разбирай ужасяващо мрачен и потискащо тежък в безмилостния си обективизъм за случващото се наоколо.

4. Body Count – Manslaughter

Talk shit – get shot! Body Count са за хардкора това, което е шок рокът за метъла – по-малкото, по-театрално братче, което обаче не се взима толкова на сериозно и затова може да му се размине да каже неща, които другите не смеят. Е, със завръщането си Айс-Ти сипва житейски истини на килограм върху може би най-качествената музикална продукция, която метъл бандата му е постигала досега. В Manslaughter има и доста безумие. И точно това е идеята. You can't spell manslaughter without laughter, do you?

3. Mastodon – Once More 'Round the Sun

В ревюто си за Body Count бях написал, че Айс-Ти е извън контекста и това за него е плюс, докато в същото време би било твърде предвидимо новият Mastodon да е албум на годината. Няма как да е иначе – в края на краищата, както и да ръчкаш статуквото, стремежът на света да се подреди обратно в състояние на равновесие кара всичко да си пада на мястото. Преди десетина години Mastodon също разбиваха стени и проправяха свой път с Remission и Leviathan. Сега са на етапа, когато вече могат да се разположат удобно в уюта на музикалния свят, който сами са създали. И Once More 'Round the Sun е точно това – триумфалният звук на група, която е едновременно и себе си, и в разцвета на силите си.

2. Sanctuary – The Year the Sun Died

Отзивите за завръщането на Sanctuary след 25-годишна (!!!) пауза обръщаха внимание главно на това какво този албум не е. Да, не е нов Nevermore – отсъствието на Джеф Лумис е ушевадно. Не е точно и продължение на старите Sanctuary – все пак за 25 години метъл музиката е родила доста по-интересни идеи от това да пръскаш стъклата на дома си с високи писъци като тези от “Battle Angels”. Силата на The Year the Sun Died обаче е в това какво този албум е. С корени в ортодоксалния спийд и пауър метъл и клони протегнати към слънцето на модерността в метъла, той първо има уникално звучене. И второ – песни, от които ти идва да куфееш като ненормален! 

1. At the Gates – At War with Reality

Сериозно ли пак трябва да пиша за този албум?! Чувствах се тъпо и първия път, защото при него всичко е ясно. Ако знаеш за какво става дума в тази група, отдавна вече си наясно защо At War with Reality е сред най-важните неща тази година. Ако не си запознат пък, поне от трепета, с който приятелите ти метъли са го чакали, трябва да си разбрал, че става дума за нещо специално. Основното достойнство на новия At the Gates обаче не е просто, че е нов At the Gates. Той е съвършено въплъщение на музикална форма, фокусирана по-най ефективния начин върху предаването на ясно послание. Освен това е еднакво помитащ и пристрастяващ! DEATH AND THE LABYRINTH! Толкова. Ако искаш още, просто иди и си го пусни.