David Bowie - Blackstar
Album: Blackstar
Label: ISO Records, 2016
Genre: Art Rock, Experimental Rock, Pop Rock, Progressive Rock, Avant-Garde Jazz
Илиян Иванов
Музикалният свят още скърбеше за Леми от Motorhead, когато ненадейно за всички дойде поредната тъжна вест - тази за кончината на Дейвид Боуи. Едновременно безкрайно харизматични, но крайно различни и противположни характери, двамата споделиха еднаква съдба пред смъртта, макар че такива като тях едва ли могат да умрат. Също както на Motorhead, така и на Дейвид Боуи никога не съм бил отявлен или заклет фен, а по-скоро почитател или така да се каже - трезвен наблюдател на културните наследства, които са създавали през последния почти половин век.
Преди време се говореше за феномена "Клуб 27", в който известни музиканти си заминаваха на тази възраст, сега тревожно виждам сигнали легендите да напускат този свят броени дни след рождените си дни, победени от най-коварния и засега почти непобедим враг - рака. И ако снимките и постовете в нюзфийда ти са ти дошли в повече, знай, че митологизирането на двамата започва много преди Интернет и Фейсбук, много преди MTV, много преди създаването на един милион групи, стилове и течения, които всички ние слушаме и на които тези двамата са основни вдъхновители.
Досещам се, че сигурно писането на ревю за Blackstar (излязъл на рождения му ден и два дни преди последното му дихание) може да се повлияе от неочакваната кончина на Боуи. Но както и да е, не ми пука. Ще се опитам да бъда обективен, дори да не съм запознат в детайли с цялото творчество на Хамелоена. Blackstar е прощален подарък за всички нас, каза дългогодишният приятел и продуцент на Боуи - Тони Висконти. Може би най-интересните анализи за албума са свързани с лирическото му съдържание. След свършен факт е лесно да се каже, че Боуи ни е махал за последно сбогом, дори с видеото на сингъла Lazarus. Сигналите в текстовете са ясни и постфактум звучат зловещо откровени - само чуйте "Don’t believe for just one second I’m forgetting you / I’m trying to / I’m dying to / I'm dying to" в предпоследната песен Dollar Days. Но кой би предполагал доскоро, че това изобщо са предсмъртни думи и откровения?
Авангардността и ексцентричността на Боуи винаги са предпазвали посланията му от разгадаемост. Надали някога ще има друг такъв албум, в който изпълнителят създава определена нагласа у слушателя (априори смъртта му) и съвсем друга само няколко дни по-късно. Трябва да призная, че за мен има само втората нагласа и донякъде съжалявам, че не никога няма да мога направя съпоставка с първата. Откриващата едноименна с албума песен дори за малко да ме откаже от слушане, след като видях, че дължината е почти 10 минути. Но пуснах и бях завладян. В Blackstar някак шизофренично се прокрадва мелодия като фонова музика от приказките на Шехерезада, докато призрачните вокали на Боуи летят върху неравноделни дръм бийтове и соло на саксофон. На половината дължина песента предприема неочаквани инструментални завои, но може би са неочаквани само за такива нетренирани за творчеството на Боуи слушатели като мен.
'Tis A Pity She Was A Whore - втората песен от албума - също започва да звучи сякаш е некоординирана и дисхармонична, което също не е вярно, когато човек се заслуша повече, особено със силните брас секции. В Lazarus намираме Боуи в момент на примирение, но в никакъв случай на изтощение - "Look up here, I'm in Heaven", което директно рефлектира върху последните мигове от живота му и това как иска хората да го запомнят, а именно свободен като птица - "Oh, I'll be free / Just like that bluebird".
Говорейки за влиянието на Боуи, следващата песен Sue (Or In A Season Of Crime) ме накара да се сетя за музика, която самият артист надали знае, че съществува някъде по света - тази на великите БГ банди - Анимационерите и Panican Whyasker. Песента е някаква доста интересна комбинация от дръм енд бейс, прогресив рок и почти готически вокали от страна на Ziggy.
I Can't Give Everything Away и Girl Loves Me също са тотално различни една от друга и от всички останали 5 парчета. Първата от двете е и последната песен в албума и има онзи вайб от 80-те и началото на 90-те - едновременно е и поп, и арт, и джаз... а куплетът "Seeing more and feeling less / Saying no but meaning yes / This is all I ever meant / That's the message that I sent" слага някак зловещо позитивни финални щрихи.
Под повърхността на един почти посмъртен албум има много повече от това. Убеден съм, че милиони фенове на Боуи по света не вярват в неговата смърт, а смятат, че Blackstar е доброволното му напускане на тази планета в търсене на други що-годе интелигентни форми на живот, след повече от успешно изпълнена мисия. Също както повечето хора са сигурни, че Леми сега пие уиски някъде там по небесните барове, така и космическият кораб на Боуи е преминал покрай Международната космическа станция, където канадският астронавт Крис Хадфийлд му е ударил едно въздушно "хай файв" през илюминатора.
8,5/10
Препоръчителни песни: Blackstar Lazarus Dollar Days
Други подобни ревюта:
Коментари
Публикуване на коментар