Descendents - Hypercaffium Spazzinate
Албум: Hypercaffium Spazzinate
Лейбъл: Epitaph, 2016
Жанр: Punk Rock, Alternative Rock, Pop Punk
Илиян Иванов
Темата "поп пънк" явно ще бъде актуална през цялата 2016 година, в която ще отбелязваме завръщане след завръщане. Descendents не бяха издавали албум от цели 12 години, но и никога не са попаднали в категорията "банда на пълно работно време". Освен това все още не разбирам и защо са в категорията "поп пънк", но за това след малко.
Hypercaffium Spazzinate е първи албум на Descendents от 12 години и той по нищо не се различава от който и да е друг техен албум. От епохалния дебют Milo Goes To College (1982) насам, бандата не е променила абсолютно по никакъв начин стила си. Също като акулите, Descendents не еволюират. Просто защото не се нуждаят от промяна. Те така са си повече от добре.
Мелодичният пънк рок с пауър акорди, пулсиращи енергични бас линии, скоростни барабани и nerd-ското пеене на Майло си остават запазена марка на Descendents през годините. Единствената разлика при тях е, че с времето членовете на групата (най-вече барабанистът Бил Стивънсън) подобряват продуцентските си умения и успяват да избистрят изцяло саунда.
Колкото и Descendents да бъдат вкарвани в категорията "поп пънк", те толкова и не се вписват в този оксиморон. Тяхната популярност е в пъти по-малка от да речем тази на Good Charlotte (тъжно и несправедливо, знам). За сметка на това, тяхното влияние върху "поп пънк" сцената е несравнимо с това на споменатите Good Charlotte. Дори в средата на 90-те, когато Epitaph вече се къпеше в слава и пари, Descendents си останаха просто един ъндърграунд култ - надрусани с кафеин пичове, които свирят бързи песни за ядене, пички и плажове, плюс малко саркастични размишления за остаряването. И най-големият им комерсиален успех май е видеото Lucky с участието на прохождащия тогава в Холивуд актьор Мат Деймън.
Още от първите 20-тина секудни на откриващата Feel This знаех, че този албум няма как да разочарова - начало с тривиална акордна прогресия, фус, следван от барабанен брейк и вливане на бас линия с повече тонове от всички песни на Drake и The Weeknd взети заедно. Тази схема (която иначе се разгръща в типичните куплетно-припевни парчета) се повтаря много пъти до края на Hypercaffium Spazzinate.
No Fat Burger и Victim Of Me са напълно репрезентативни за цялосното творчество на бандата - не само като стил и саунд, но и като лирики. Smile и Spineless And Scarlet Red са сред най-емоционалните парчета в цялата им дискография, като пеенето на Майло във второто изненадва с дълбочина. Романтичното Without Love не е кавър на Propagandhi (колкото и да се надявах първоначално), но е абсолютно инспирирано от песента на канадците със същото име - в едно интервю барабанистът Бил Стивънсън я нарича "най-великата песен изобщо".
Това, че Descendents никога не са се взимали за група, която търси излишна популярност, пари и прочиее заема основна тема във финалната Beyond The Music. Затова и този албум няма да открие нови музикални хоризонти, нито да донесе кой знае какви нови фенове. И по-добре. С едва седмия си албум за почти 40 години, Descendents са ни повече, ни по-малко там, където са били в началото. Само с разлики в годините и теглата.
8/10
Препоръчителни песни: No Fat Burger Without Love Smile Spineless And Scarlet Red Beyond The Music
Други подобни ревюта:
Коментари
Публикуване на коментар