Slayer - Repentless
Album: Repentless
Label: Nuclear Blast, 2015
Genre: Thrash, Speed Metal, Heavy Metal
Илиян Иванов
Логично е голяма част от ревютата се обуславят от предисторията на албумите. Затова и бях написал една доста обемиста интродукция какво се случи със Slayer след World Painted Blood, но после прецених, че детайлното преразказване на фактите е безсмислено, тъй като феновете на бандата вече са наясно с тях и самият текст се беше получил прекалено дълъг.
Затова нека започнем с поднасянето на един болезнен за die-hard феновете факт - Кери Кинг е доста скучен и безидеен композитор в отсъствието на Джеф Ханеман. Името на покойния китарист стои зад много по-голяма част от класическите песни на бандата - Angel of Death, Seasons In The Abyss, Dead Skin Mask, Raining Blood, War Ensemble, Disciple, спечелилите Грами Eyes of the Insane и Final Six (двете от Christ Illusion)... Може да прегледате концертните сетлисти на Slayer - творчеството на Ханеман преобладава, просто защото той е ПО-ДОБРИЯТ композитор/автор на песни.
Но да продължим с една друга интересна тема. Не, не за Дейв Ломбардо и Пол Бостаф. За тях после. Преди това за нещо друго, на което малцина обръщат внимание. Чисто визуално като артуърк Repenteless (вече неизползвана дума в английския, означава "непокаял се") не носи никакви изненади - изглежда кръвожадно и богохулно, все едно някой е смесил обложките на предишните два албума Christ Illusion и World Painted Blood с препратка към Hell Awaits (1985). Едва ли някой е очаквал от Slayer красив ландшафт с августовски залез. Препратката към Hell Awaits според мен не е случайна. Това е последният албум на групата, в които все още не е по никакъв начин замесен Рик Рубин. Както е известно, след този албум той продуцира Reign In Blood и всички издания на Slayer са през неговия лейбъл American Recordings (бившия Def Jam).
Рубин трябваше да продуцира и World Painted Blood, но заради ангажимент с Death Magnetic на Metallica, това не се случва и Кери Кинг е приел ситуацията доста вътрешно. Затова и Repentless през Nuclear Blast си е още една малка революция вътре в Slayer и край на една ера. Разбира се, продуцентът на Repentless Тери Дейт също не е случаен човек (само ще кажа всичко на Pantera от Cowboys From Hell до The Great Southern Trendkill), но звукът е последният проблем тук.
Проблемите започват от липсата на творчески идеи. За Slayer важи поговорката "ако не е счупено, не го поправяй", сиреч - свири бързо, тежко и безкомпромисно, каквото винаги е било веруюто им. От 11-те парчета само една обаче не е написана от Кери Кинг, което очаквано ограничава ролята на новия китарист Гари Холт (Exodus) до обикновен студиен музикант, чиито сола, по мое скромно мнение, отстъпват на тези на Ханеман.
Още откриващото интро Delustion of Savior почти тотално ме загуби. Дълъг почти две минути, този инструментал е прекалено скучен, елементарен и повторяем за марката Slayer. След неговия край се започва касапницата с едноименното парче Repentless, което по думите на Кери Кинг е трибют към Ханеман. Скоростен, изпълнен с адски много енергия, този картечен откос обаче така не достига на нивото примерно на Dittohead или на Psychopathy Red.
Цялостното усещане в Repentless е преповтаряне на като цяло мега здравия God Hates All. Именно там Кинг пише по-голямата част от парчетата, а на барабаните се изявява Пол Бостаф. Последният винаги ще звучи като професионален наемник, дошъл да си изсвири партиите в групата, а не като музикант, решен да допринесе за композиционния процес. Винаги съм смятал, че без Дейв Ломбардо Slayer никога нямаше да са толкова велики и ехоооооо - това не е само мое мнение. Представете си Reign In Blood с Бостаф на барабани - конкретни малки и големи детайли щяха да бъдат пропуснати и едва ли конкректният албум щеше да бъде смятан за такава класика.
В Repentless барабаните са ок, но липсват тези моменти, които ще "изкарат" от пепелта дори някоя праволинейна песен. А такива в албума има в излишък. Освен едноименната, Chasing Death също е за Ханеман според мен, защото Кинг е написал текста за човек-алкохолик, какъвто е бил Джеф през последните години. От първата половина на албума Cast The First Stone е безспорно най-добрият момент, въпреки че и Take Control и Vices имат своите силни страни.
Има една песен, която е написана от Ханеман - Piano Wire и то си личи неортодоксалният му подход, макар че не знам до колко са преработени идеите му при записите. When The Stillness Comes e вероятно най-тъпата и скучна песен в цялата дискография на Slayer, като там дразнещи са дори вокалите на Том Арая, които като цяло обаче са си на ниво. Последната Pride In Prejudice е здрав груув, който оставя добро впечатление като за финал, но горчивият вкус така или иначе вече е в повече.
Трудно е да си Slayer през 2015 година без Джеф Ханеман и Дейв Ломбардо. Очевидно за Кери Кинг е непосилно да бъде едновременно властен лидер и композитор, поради което се проваля в опитите си да бъде "Краля Слънце". Repentless имаше голям потенциал за провал, още щом групата изкара Implode през 2014 година. Това не е най-лошото нещо за годината, но със сигурност е най-посредственият албум на Slayer в цялата им дискография.
5/10
Препоръчителни песни: Repentless Vices Cast The First Stone Piano Wire Pride In Prejudice
Други ревюта на подобни албуми:
Коментари
Публикуване на коментар