The Flatliners - Inviting Light
Албум: Inviting Light
Лейбъл: Rise Records, 2017
Жанр: Alternative Rock, Indie Rock, Pop Punk
Илиян Иванов
Да си музикален критик (и по неволя съдник или задник, ако предпочитате), за какъвто обикновено се възприемам в близкото ми обкръжение, хаха, е интересно начинание. Значи новият албум на The Flatliners е пълна боза, но ето какво съм писал в ревюто за предхождащия го Dead Language: "Dead Language е най-зрелият продукт на канадците, със сигурност най-бавният и е на светлинни години като стил от дебюта им Destroy To Create (2005), което малко ме натъжава. И тук да вметна - не съдя бандата за това, че иска да свири нещо различно и да се развива, тъй като, ако аз не се кефя, то някой друг би го харесал. Просто констатирам."
Три години и половина по-късно искам да съдя тази банда за тежко престъпление срещу своята фенбаза - диверсия, заради заблудите, наречени Cavalcade (2010) и Dead Language (2013) Дори тази стилова еволюция при The Flatliners да е в процес на развитие вече 10-тина години, то нищо не променя факта, че това е един от най-разочароващите албуми, които съм слушал откакто списвам този блог.
Откриващата песен Mammals е дълга 3 минути и 48 секунди, но първата минута е отчайващо безсмислено и досадно интро, а след като най-накрая идва същината, се оказва, че тя е също толкова приспивна. The Flatliners са се превърнали в група, която иска да прави арена рок, но няма ресурсите да го направи. .
В Inviting Light има още 11 парчета, които се лутат стилово между Kings Of Leon, Coldplay и The Menzingers, но нито едно от тях няма потенциал да бъде радио хит, камо ли вдигне квартета до по-едрия шрифт на плакатите на големите фестивали. След около 10-тина преслушвания на Inviting Light, не намерих нито един припев, който да си тананикам. Това е трагично.
Unconditional Love - едно от най-бавните парчета тук, в което се усеща вайбът на Tail Feathers от Dead Language (2013), е най-близо до запомняне заради опростената китарна мелодия. Infinite Wisdom пък е другата песен, която харесах до някаква степен. Дори гласът на Крис Кресуел звучи някак разгневено и искрено.
За жалост обаче, други такива моменти от страна на вокалиста на The Flatliners липсват. Ужасяващо е, че Кресуел е ползвал толкова вокални ефекти, които преебават жестоко дори някоя прилична мелодия - например в Indoors. Burn Out Again щеше да е добра песен на The Menzingers, ако беше изпълнена от The Menzingers. Вместо това една добра идея е захвърлена на боклука с изключително досаден припев. Китарите не са шумни, басът и барабаните също. За вокалите вече казах. Текстовете може би са най-доброто нещо в албума - "I'm personifying the wedding speech / Here's to the future even if it's bleak", пее Кресуеул в Wedding Speech. Но текстовете не спасяват един албум, колкото и поетични да са.
Според циркулиращата в интернет теория, когато Fat Mike от Fat Wreck Chords е чул Inviting Light, явно е отказал да го издаде и затова буквално няколко месеца преди излизането му The Flatliners обявиха контракта си с Rise Records. И наистина, би било обида за Fat Wreck да пуснат подобен безличен и лишен от живот албум. Което разбира се, не е намек, че Rise Records е лейбъл, който издава тъпа музика - просто при тях има много по-голямо стилово разнообразие.
Inviting Light е сериозна издънка. На фона на съвременици като The Menzingers и PUP, които издават албуми, достойни за всяка класация в края на годината, The Flatliners звучат като група, която е преминала своя апогей и сега се осланя единствено на хайпа, който е натрупала с предишните си албуми. Критикувам този албум не защото не е пънкарски, а защото в него няма консистенция, няма добри идеи, няма изненади... в него няма нищо, което да ме накара да трепна. Както казах, аз съм критик, съдник и задник.
3.00/10
Препоръчителни песни: Indoors Unconditional Love Infinite Wisdom
Други подобни ревюта:
Коментари
Публикуване на коментар