AFI - AFI (The Blood Album)
Албум: AFI (The Blood Album)
Лейбъл: Concord, 2017
Жанр: Alternative Rock, Emo, Post-Punk, Post-Hardcore, Gothic Rock, Dark Wave
Илиян Иванов
Създаде се усещането, че AFI са изчезнали за дълго от музикалната карта и новият им едноименен албум е някакво неочаквано завръщане след отсъствие. Реално времето между The Blood Album и предходния Burials е малко над 3 години, което общо взето е типична за бандата дължина на творческа пауза през 21-ви век.
С 10-тия си студиен албум обаче AFI стъпват накриво... отново. Не е тайна, че намирам Decemberunderground (2006) и Crash Love (2009) за разочарования. Моджото им бе отново намерено с Burials, но сега The Blood Album представя бандата отново в ролята на изстискан от музикалния бизнес цитрусов плод. Не че новото издание е чак толкова лошо, бих го нарекъл дори прилично, но също както при Revolution Radio на Green Day, и тук хайпът е в пъти по-голям от консистенцията.
Предхождащите сингли Snow Cats и White Offerings иначе даваха добър тон да очакваме нещо значимо. И двете парчета са с почерка на превърналия се вече в легендарен албум Sing The Sorrow (2003). Като се започне от мрачната готик атмосфера, мине се през театралната епичност на китарите и се стигне вариативността във вокалите на Дейви Хавок, Snow Cats и White Offerings пуснаха заявка The Blood Album да е сред топ албумите на 2017-та.
За съжаление, не са чак толкова много песните тук, които да отговарят на зададения стандарт за качество. Примерно откриващата Dark Snow можеше е в тази категория, но страда от глупаво композиционно решение. В бриджа преди третия припев вокалите с аутотюн на фона на пиано звучат като като малоумна EDM на някой европейски диджей. So Beneath You атакува яростно организираните религии и вярата във висши сили, но текстът е пълен с клишета, което е много под стандартите на AFI. Иначе самото парчето прави интересен преход - откриващият риф звучи като предъвкана версия на този на This Secret Ninja от първия им албум, докато припевът прави странен неометъл завой.
She Speaks The Language и The Wind That Carries Me Away експериментират, неуспешно според мен, с различни стилове. В първото има твърде много електроника, което прави парчето по-подходящо за страничния проект на вокалиста Дейви Хавок и китариста Джейд Пъгет - Blaqk Audio, докато второто изненадва с блусарски мотиви, които обаче стоят не на място в албума. Неизбежните вече за бандата ню уейв/дарк уейв песни със силно изразен поп уклон не само не блестят, а дори досаждат и натежават - примери Aurelia, Above The Bridge и Feed From The Floor.
AFI звучат по-уверено в по-раздвижените, по-пънкарските песни, които не са чак толкова много. Парчета като Dumb Kids и Still A Stranger леко отварят иначе доста монотонно течащия албум, Pink Eyes също вкарва малко повече агресия, a Get Hurt вероятно може да вземе титлата "най-грабващо" заради радиофоничния припев.
Почти всяка група, която еволюира през много стилове, рано или късно записва албум, в които иска да събере целия миш-маш. Горе-долу така звучи и The Blood Album - опит да се събере всичко между The Art Of Drowning и Burials. Отделни песни правят голямо впечатление, но има поне 4-5 излишни, без които този албум щеше да е примерно 8/10. Но не е.
6.50/10 😿💧👤💧❤💧💔
Други подобни албуми:
Хахахахах! "...сега The Blood Album представя бандата отново в ролята на изстискан от музикалния бизнес цитрусов плод."
ОтговорИзтриванеНапълно съм съгласна и с това: "AFI звучат по-уверено в по-раздвижените, по-пънкарските песни, които не са чак толкова много."
Любимата ми вече коментаторка :D
Изтриване