вторник, 24 януари 2017 г.

Sepultura - Machine Messiah

Банда: Sepultura
Албум: Machine Messiah
Лейбъл: Nuclear Blast, 2017
Жанр: Heavy Metal, Groove Metal, Thrash, Progressive Metal, Death Metal, Alternative Metal, Punk Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

В едно от предишните ми ревюта, споменах, че от сегашния състав на Dropkick Murphys е останал само един оригинален член. При Sepultura положението е дори още по-странно, защото там не е останал никой от създателите на бандата.

Един Господ знае колко мастило се е изписало за напускането на Макс Кавалера през 1996-та в ерата преди интернета - история, която 20 години по-късно все още се нищи с промишлено количество материали, също както е положението с Дейв Мъстейн, при когото във всяко негово интервю неизбежно присъства въпрос за Metallica. Сега Макс и брат му Игор са си пак двамцата, но Sepultura от две десетилетия насам е групата на Андреас Кисер и Пауло Джуниър и... Дерек Грийн.

Макар фенбазата на Sepultura да се сви драстично след Roots (1996), американският фронтмен май успя да избяга от определенията "труден за харесване" и "заместник", дори на моменти да звучи, че все още има какво още да се желае от неговите вокали. Така е в Machine Messiah. Там, където Дерик се чувства в свои води, са най-големите резачки, където ревовете и гърлените му вокали добавят допълнителна плътност към бомбастичните барабани и тежките китарни и бас рифове. В малкото моменти, когато се налагат по-чисти и мелодични вокали, американецът не е особено убедителен - има такива части в парчета като Vandals Nest и Cyber God и в почти цялата откриваща едноименна апокалиптична песен.

Machine Messiah иначе е интересен концептуален албум. Sepultura засягат темите за религиозните култове и пристрастяването към съвременните технологии - две от основните опасности в съвременните общества. Чисто инструментално, бандата изследва многообразие от стилове и похвати, но затова след малко. Новият барабанист Елой Касагранде свири така, сякаш от това му зависи живота, особено на бързите песни. Бластбийтовете и трайбъл перкусии частите са сред топ моментите в Machine Messiah, а извън темата за ритъм секцията - включването на ориенталски мотиви на цигулка във Phantom Self е странно, но чудесно хрумване в добавка към гонитбата с китарната работа на Андреас Кисер.

На фона на интересната цялостна прогресив атмосфера, съчетана с добре познат груув, I Am The Enemy e традиционно чупещо вратове хардкор/метълкор парче, Sworn Oath го избива на симфоничен мелодет, инструменталът Iceberg Dances изненадва с латино бридж и клавирни сола ала Джон Лорд от Deep Purple, а финалното Ultraseven No Uta е на японски и е пънкарски кавър на песен на детска вокална формация, като едновременно звучи забавно и в същото време крайно нелепо.

В Machine Messiah има и някоко неуверени стъпки встрани, но цялостният резултат е задоволителен. Дерик Грийн може да не е сред най-великите вокалисти в метъла, но отдавна стажът му в Sepultura е задминал този на Макс Кавалера, така че на когото не му харесва пеенето на американеца - да си пуска някой от многобройните еднообразни албуми на Soulfly. А, да - освен добрто качество на музиката, споменах ли, че обложката, в стил 80-тарско траш метъл издание, е супер яка?
7.75/10 👾👺👹💀😈💪👤💣
Препоръчителни песни: Phantom Self     Iceberg Dances   Sworn Oath     Silent Violence     Vandals Nest 

Други подобни ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар