Streetlight Manifesto - Live at Jannus, St. Petersburg, FL (13/11/2016)
Venue: Jannus Live, St. Petersburg, FL
Date: 13/11/2016
Автор: Илиян Иванов
Streetlight Manifesto е сред най-консистенто издаващите велики албуми банди на настоящия век и както се оказа след топлата неделя на 13 ноември - и една от най-яките банди на живо в момента. Изглежда, че Jannus Live в Сейнт Питърсбърг ще се превърне в любимо мое място за концерти, след като месец по-рано там се разцепих от кеф на Bad Religion и Against Me!.
Ако трябва да съм честен, очаквах клубът без покрив да е поне наполовина по-празен, тъй като не мислех, че Streetlight Manifesto са чак толкова популярни колкото другите банди. Още повече, че за събитието не бяха обявени подгряващи изпълнители, а и предишната вечер в Jannus Live е имало друг концерт - на The Interrupters и Bad Cop/Bad Cop. Песимизмът ми обаче бе разбит на пух и прах, защото публиката бе поне толкова многобройна, колкото беше на Bad Religion и Against Me!.
Но всичко по реда си. Оказа се, че има подгряващи изпълнители, които явно мнозина изобщо не очакваха. Първо на сцената се появи някакъв супер забавен персонаж, наричащ себе си Kepi, които беше нещо средно между фолк пънк трубадур с акустична китара, комедиант и караоке ентусиаст (бел ред. - в края на сета си пускаше инструментали от лаптоп и пееше върх тях - например You Can Get If You Really Want It на Desmond Dekker). Пичът изсвири няколко (предполагам авторски) парчета, като по време на тях пускаше и шеги за барабанисти и озвучители ("Can I get more drums in the monitors, please" или "Now drum solo".), а в един момент до него се появи момиче, облечено като манга героинята Sailor Moon.
Минута по-късно някакъв друг пич също се покатери на сцената и заедно започнаха да скачат, а когато Kepi приключи с парчето (според приятелката ми, то било кавър на песен от "Малката русалка" на Дисни), момичето (?!?!) коленичи пред момчето и му предложи брак. Този момент се оказа доста изненадващ за всички - от пича, през Kepi, та до всички в публиката, но явно сватба ще има - така че честито на влюбените.
Второто (отново необявено) име от съпорта се оказаха японската ска банда Kemuri, която иначе е създадена в САЩ още през 1995. Моите познания за тях се изчерпват с албума им с кавъри Kemurifield, но във въпросната вечер тези азиатци заложиха изцяло на авторски материал.
Тяхната енергична комбинация от ска и поп пънк ала Less Than Jake и Reel Big Fish бе приета повече от топло от публиката. Имаше равни порции скенкване и пого тип съркъл пит, като определено най-голямата забава беше на англоезичните им парчета като Sunny Side Up и Hate. Както после се оказа, Kemuri са подгрявали Streetlight Manifesto и на предишни дати, а те самите очевидно се наслаждаваха на последния концерт от турнето.
Иронично, шоуто в Сейнт Пийт се оказа последната дата в турнето на Streetlight Manifesto - The Year With No End Tour. Все си казвам, че повече няма да проверявам сетлисти на банди преди да ги гледам на живо, но и този път не издържах и знаех почти дословно кои песни ще чуя на живо.
Въпреки че според Wikipedia бандата сега е в 8-членен състав, на сцената се качиха с един по-малко. Томас Калноки - фронтмен и основен композитор изглеждаше като на всяка снимка или клип - небрежно облечен с раирана моряшка фланелка и шапка с козирка, с което той ми напомни малко на Mano Chao. Брас секцията бе съставена от тромпетист, тромбонист и двама различни саксофонисти - алт и баритон, поради което смятам, че отсъстващият от бандата бе тенор саксофониста Дан Рос.
Streetlight Manifesto е банда, която не се свени да изсвири всичките си "сингли" и хитове в началото и въпреки това да остави далеч по-обичани от феновете парчета за по-нататък. The Three Of Us от оцения от мен с 9,5 албум The Hands That Thieve даден енергичен тласък на концерта, а веселбата от сцената се пренесе моментално в тълпата, а следващите песни бяха Down, Down, Down To Mephisto's Cafe, We Will Fall Together и Would You Be Impressed? от кoмерсиално най-успешното им издание Somewhere In The Between. Публиката знаеше текстовете наизуст и пееше наравно с Калноки, което ме накара да осъзная колко по-голяма група всъщност са Streetlight Manifesto.
 |
| снимка: Streetlight Manifesto's Facebook |
Колкото и да ми се искаше да чуя определени кавъри от албума 99 Songs Of Revolution, Vol. 1, бандата изпълни само Hell (в оригинал на суинг ривайвъл героите Squirrel Nut Zippers). За сметка на това Калноки спази традицията да пее парчета и на предишната си банда Catch 22 и включи в сетлистата инструментала Riding The Fourth Wave (в доста променен вид) и Dear Sergio от култовия албум Keasbey Nights.
Понеже вярвам, че The Hands That Thieve е творческият пик на Streetlight Manifesto, с нетърпение чаках повече песни от него. Както казах - бях наясно със сетлиста и изборът не ме изненада, но това не развали по никакъв начин удоволствието от слушането на живо на Toe To Toe и With Any Sort Of Certainty, като последното бе предшествано от кратко интро - рифчето на All Apologies на Nirvana.
В края на сета Streetlight Manifesto заложиха главно на композиции от дебютния си албум Everything Goes Numb. Неразривно тематично и музикално свързани (но контрастиращи в темпото) A Moment Of Silence и A Moment Of Violence разгорещиха публиката преди финала Somewhere In The Between. Публиката не беше готова за край след него, но и всички знаеха, че бис така или иначе ще има. Калноки и компания се завърнаха за изпълнения на две от най-философските си парчета - Here's To Life и The Big Sleep, а второто от двете остави феновете да си тръгнат с рефрен на уста "Na Na Na Na Na Na Na...".
Все повече се говори, че The Hands That Thieve е финалният албум на Streetlight Manifesto заради проблемите на бандата с Victory Records, но тази банда заслужава да издава музика още дълги, дълги години. И да радва меломаните с повече такива концерти.
Коментари
Публикуване на коментар