Korn - The Serenity Of Suffering
Album: Serenity of Suffering
Label: Roadrunner Records, 2016
Genre: Nu Metal, Alternative Metal
Виктор Балчиклиев
Почнах да пиша статии за Scraggled Music преди малко повече от 3 години, когато едно от първите ми ревюта беше за The Paradigm Shift, онова стабилно и обещаващо "завръщане" на любимите ми Korn... Ето сега, след няколко месеца безобразно отсъствие, трябваше отново Korn да издадат поредното си творение, за да се събудя от лятна дрямка. А покрай тях, Blink, Green Day и Deftones започвам да губя представа коя година сме...
Нека отделим момент за няколко цифри. Korn свирят заедно от 1993 и за последните 23 години (!!!) имат издадени 12 албума. Голяма част от тях имат платинен статус, някои по 3 и дори 5 пъти. Няма нужда да изброявам всички класации, рекорди, клипове, турнета, награди и прочие постижения по пътя, за да схванете намека, че независимо дали ни се харесва или не, Korn са една голама, различна и изключително влиятелна банда. Не на последно място, със средна възраст на музикантите от 46 години, честно казано пичовете могат да си правят каквото си искат без да трябва да се доказват на никого.
Въпреки отдавна циментирания статут и може би достатъчни приходи, Korn не само не се оттеглят, а сякаш потеглиха отново нагоре. Изминаха 10 години в експерименти, скандали, творчески кризи и откровени разочарования, но Paradigm Shift даде началото на това, което The Serenity of Suffering довършва по блестящ начин - възраждането на една голямо име, което освен привилегии, носи и отговорност. Пределно ясно е, че сме 2016 и нео метълът като цяло е продукт на изминала епоха; ясно е, че това е началото на края, а не нова вълна, но просто няма как да отрека, че албумът е наистина д о б ъ р.
В една паралелна вселена, Korn издават Follow The Leader (1998) и Issues (1999), стават кралете на MTV и тогавашния "метъл" свят, но докато записват следващия Untouchables (2002) не се скапват от пиене, наркотици и грандоманщина, които впоследствие ги вкарват в десетгодишна кома, а събират всички b-sides и останали творчески идеи и изкарват The Serenity Of Suffering (2004 примерно?). В настоящият свят албумът излиза с голямо закъснение, но звучи точно така и остава впечатлението че Korn най-после задвижват отново колелата на машината, която бяха.
Още преди няколко месеца 'Rotting In Vain' ясно показа, че The Serenity of Suffering ще е важно събитие. Последва 'Insane', която е едно от най-яките парчета, които Korn някога са издавали, но ми се иска да го бяха запазили в тайна. Само си представете как би звучал албум, който започва с непознатата 'Insane' ('Here to stay', anyone?), вместо с две вече до болка слушани песни. Коз в маркетинга на новият албум беше участието на Corey Taylor в 'A Different World', която излезе малко преди премиерата на албума и беше събитие, чакано и отлагано с години.
В The Serenity of Suffering бандата не експериментира и това е както най-добрата му страна, така и може би основната му слабост. Нулев риск, просто добре познатите музиканти с техния си стил и неповторимо звучене. Давам си сметка, че преди години най-вероятно този албум би бил посрещнат като досаден и еднообразен, но дългото чакане и приятната изненада от точно този познат звук го правят някак специален за 2016. Избягвам да казвам, че дадена група се "връща към корените" по простата причина, че това много рядко е вярно, да не говорим невъзможно, но този албум се доближава до идеята и си е дори олдскуул.
Излишно е отново да коментираме колко точно важен е Head за Korn, но тандемът с Munky е просто брилянтен и значително смъкнатите китари най-после добавят онази дълго търсена тежест. Продължавам да твърдя, че Ray Luzier в пъти по-добър барабанист от Silveria, Fieldy e същият изрод, а Davis за пореден път доказва точно колко велик фронтмен е. Всяка песен дава усещане за завършеност и професионализъм, без претупване и излишни експерименти. Силата на The Serenity Of Suffering e в малките детайли - във фънки мелодиите, в интересните идеи, в първите 5 секунди, в лудите бриджове, в рязката промяна на настроенията. С цялата си предвидимост и познат стил, албумът някак успява да изненада с всяка следваща песен.
С изключение на вече споменатите сингли, и пренебрегвайки не особено убедителнa 'Please Come With Me', всяка една от останалите песни е достойна за предишните емблематични албуми на Korn. 'Everything Falls Apart' e може би единствената, която звучи по-"модерно" и леко загатва за The Path Of Totality (2011), докато 'Die Yet Another Night' напомня за страничния проект на Head - Love And Death, по малко за всички. Текстовете никога не са били силната страна на Korn и настоящият албум не прави изключение, но пък инструменталите са на високо ниво и преоткритият заряд изглажда малкото грешни стъпки.
The Serenity Of Suffering e хванат в капана на времето и макар да е перфектно попадение в дискографията на Korn, някак оставя усещането, че времето му е отминало. Трудно мога да си представя как би звучал без натрупаното очакване и голямата доза носталгия, но пък и те са част от това да си емблематична банда. Предпочитам да не експериментират, но липсата на риск пречи на албума да се превърне от "наистина добър" в "брилянтен". На фона на всичко през последните години, обаче, няма как да не остана доволен и съдейки по показаното сега, смея да очаквам поне още един голям Korn след някоя друга година.
П.П. Ако пък след седмица решат, че това е краят, то смея да твърдя, че настоящето творение е един достоен начин подобна група да се оттегли.
8,5/10
Препоръчителни песни: Insane Rotting In Vain Everything Falls Apart Black Is The Soul A Different World (ft. Corey Taylor)
Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:
Коментари
Публикуване на коментар