NOFX - First Ditch Effort
Албум: First Ditch Effort
Лейбъл: Fat Wreck Chords, 2016
Жанр: Punk Rock, Skatepunk, Alternative Rock
Илиян Иванов
"Могат ли NOFX пак да са релевантни след толкова много години на сцената?". Този въпрос съм си го задавал доста често и всеки един техен албум след The War On Errorism (2003) ме водеше към отговора "Не". Затова и към First Ditch Effort нямах големи очаквания (отново), което направи удовлетворението ми от слушането му още по-сладко.
Да, това е най-добрият албум на NOFX от векове. Или поне от 2003 година насам - това си е цяла вечност, ебаси! За подобряването на качеството влияние имат и странични фактори. Издаването на автобиографичната книга е един от тях и огромна част от историите в нея са получили своя саундтрак във First Ditch Effort.
Откриващата песен и пилотен сингъл Six Years On Dope е агресивна ретроспекция на най-тъмните времена от живота на барабаниста Ерик "Smelly" Сандин, а вокалите на китариста Ерик Мелвин поставят допълнителна тежест. I'm A Transvest Lite рефлектира върху сексуалността на Fat Mike, който дълги години е потискал желанието си да носи женски дрехи, страхувайки се от обществените реакции. Dead Beat Mom пък съдържа великолепна вокална хармония в интрото си, което е било дългогодишна творческа цел на NOFX и също е сред топ историите в The Hepatitis Bathtub And Other Stories.
I'm So Sorry Tony е сърцераздирателно обръщение към Тони Слай от No Use For A Name, но и отразява друг момент от книгата, когато Майк най-накрая започва да изпитва болка от загуба на близки хора. И всичко това примесено отново с типичното чувство за хумор на NOFX - "Kira tells Darla that her dad's songs sound better", като съответно Кира и Дарла са дъщерите на Слай и Фет Майк. Последният вече усеща бремето и важността да бъдеш родител и колко е тежко да сгафиш, което е довело до парчетата It Ain't Lonely At The Bottom и Happy Father's Day.
Споменавайки двете деца, те заемат още по-централна роля във финалното Generation Z, където припяват в епичното аутро. Самата песен е като ревизирана и съкратена версия на 18-минутната епопея The Decline и е вероятно най-въздействащата социално-политическа песен на бандата от споменатия вече The War On Errorism.
Именно редуцирането на политическите и анти-религиозните послания в текстовете, помага на NOFX да си възвърнат авторитета с First Ditch Effort. Заменянето на тези теми с истории за личните им проблеми или пък със саркастичното измисляне на думи в атаката срещу фармацевтичната индустрия в Oxy Moronic - "What we used to call dealers, now we call doctors" е огромен плюс.
NOFX звучат по-стегнато от всякога. Може би роля е изиграло това, че този път са се отказали от услугите на Бил Стивънсън и The Blasting Room. Усеща се някаква по-голяма еуфория в рифове и сола, а като цяло китарите и басът звучат по-грубо, като в средата на 90-те, което аз винаги приемам позитивно и от това следва, че продукцията е някак по-сурова. Трябва да отчетем и поредното гост участие на Карина Денике (екс-вокалистка на Dance Hall Crashers) - тук тя пее дори повече и помага значително на парчетата I'm So Sorry Tony и Generation Z да бъдат още по-добри.
Както вече казах, това е най-добрият албум на NOFX от много години насам. Само времето ще покаже дали ще остарее добре, както стана с Punk In Drublic и The War On Errorism. Не са много групите, които след повече от 30 години са способни отново да изкарат албум от такава класа, така че отговорът на въпроса, който си зададох в първия параграф е: "О, да"!
8,5/10
Препоръчителни песни: Six Years On Dope Oxy Moronic I Don't Like Me Anymore I'm So Sorry Tony Generation Z
Други подобни публикации
Коментари
Публикуване на коментар